Стратегии за управление в публичния сектор

Стратегиите за управление в публичния сектор – стратегическо планиране плюс стил на управление насочен към постигане на широка подкрепа в адаптацията, включително спазване и споделяне на общите принципи и ценности.

Стратегическо планиране и управление

Стратегическото планиране и разработване на стратегии за развитието на организациите и основни направления от тяхната дейност изискват и стратегическо управление на тяхната реализация.Това сега за нас става решаващ фактор за реализация и просперитет при пазарни условия и особено след присъединяването на Република България към ЕС. Казано с други думи, стратегическото управление се определя като сръчно (изкусно) съчетаване на зъдълбочен анализ и използване на познанията от мениджърите за създаване на ценности от умения (квалификация) и ресурсите, които те контролират. Стратегическото управление поддържа концепцията за осигуряване на активен планов процес, такъв, че да стимулира промените, да ги прави постижими за всички в организацията и да провокира всеки да поеме отговорност за тях.

Релацията “стратегия-обществена среда”

Стратегията обвързва организацията това са държава , регион ,организации от публичния сектор , области и др. с околната обществена среда , като външните рискове и шансове са свързани с външните ресурси и както с потенциала на организациите.

Стратегията е резултат от и се анализира от :анализа на мисията, визията и целите на организацията, вътрешното състояние на организацията ,възможните въздействия на външната среда и прогнози на алтернативите за развитие на една стратегия .Една стратегия трябва много внимателно да се разгледа и да се направи и да бъде погледната от всички страни с това което ни заобикаля обществения и околния начин на живот .Трябва да има движение към една значима за организацията цел .Стратегия се прави за “утрешния ден” а не за “днес” или “вчера”.

Стратегическо управление в държавните организации

Стратегиите трябва да се договарят;
Трябва да се привличат и включват външни лица в процеса;
Отделните фази на процеса трябва да бъдат комуникационни и да се извършва непрекъсната оценка на възможностите;
Процесът трябва да е гъвкав за да се избягва бюрократизирането;

Анализът на различните определения за стратегическо управление показва, че то е съзнателно създадена концепция от взаимносвързани цели и персонал, съпричастен и отговорен за изпълнението им, позволяваща висок просперитет на организацията и надежност в поведението и по бъдещото състояние на средата, в която тя ще осъществява жизнения си цикъл.

Субекти на стратегическото управление в публичния сектор

Политически елит – това е социална група , която има значителен властов потенциал , осигурява интеграции , политически платформи и програми.
Граждански елит – елита на гражданското общество който имат своя лидер и ръководител на различни граждански структури в защитата на публичния интерес.
Публични лидери – това са водещи лидери и популярни политически личности който със своята начетеност талант и интелект влияят върху общественото развитие.
Мозъчни тръстове – сформирани групи от експерти и специалисти които са специализирани в подготовката на стратегически анализи , публични стратегии.

Основни характеристики на обществената среда

Проблемна ситуация – променливи фактори на средата ,която организацията трябва да определи целите , стратегията и да има решение на проблема.

Подвижност на средата – характеризира се чрез скоростта с която възниква и се развиват промените.
Неопределеност на средата – характеризира се чрез количеството и качеството на информацията.
Сложност на средата - чрез броя , връзките и факторите които организацията задължително трябва да реагира чрез управление.

Видове стратегически риск

Основните фактори за възникване на стратегическите рискове са промяна , случайност и грешка, основните видове са:

обективен – субективен

измерим - неизмерим

общ - единичен

действителен – спекулативен

Типологията на публичната стратегия според начина на действие

В публичните стратегии типологията според начина на действие е следната ,те се разделят на няколко вида стратегии и те са:

Офанзивни стратегии

Настъпателни стратегии – те са четири вида :

Стратегия на демонстрация на силата

Стратегия на пръст в раната

Стратегия на проникването

Масирана атака

Динамична стратегия

която изхожда от максимата “Желязото се кове докато е горещо”

“Колкото по-зле , толкова по-добре”

постоянна инициатива

“Времето лекува”

Коалиционни стратегии

Стратегии на договаряне

на спазването

на откритите карти

изненадващо действие на – предложения с решения

Стратегии на общите действия

силата на единството

нежелания съюз

взаимна изгода

Защитни стратегии

“Кучетата си лаят, кервана си върви”
“Отклони вниманието”
“Разделяй и владей”
стратегия на контраатаката

Стратегия на разумността

прехвърлянето на отговорност

стратегия на пестене на силите

“остави друг да вади кестените от огъня”!

Изисквания към разработването на публичните стратегии

Основните изисквания са стратегията да разработва и формулира от висшето ръководство с участието на всички нива на управление да се разглежда от гледна точка на перспективата като цяло, а не заради интересите на отделни общества или групи. Стратегията трябва да е в основата на обективни фактически факти и да осигурява стабилност в дълъг период от време.

Контрол върху реализацията на публичните стратегии

Основните видове контрол са :

предварителен контрол
текущ контрол
целеви контрол
заключителен контрол

Изискванията към контрола са три вида : Непрекъснатост, всеобхватност и аналитичност .

Допълнителна информация

От съдържателна гледна точка стратегическото управление се определя различно от отделните автори. Една част от тях считат, че процесът на стратегическото управление включва три етапа : формулиране на стратегията, внедряване на стратегията и оценка на стратегията.

Друго формулиране на процесуалния модел на стратегическото управление

Определяне на факторите, влияещи на стратегията;
Изграждане на стратегическа информационна система;
Разработване на общи стратегически сценарии;
Оценяване на отделните варианти на стратегия;
Изработване на предложения за реализация на определен вариант на стратегия;
Решения за осъществяване на определен вариат на стратегия;
Реализация на стратегията;
Актуализация на стратегическата информационна система;
Анализ на разликите между действителното развитие и първоначалното предполагаемо развитие;
Уточняване на стратегията.

Трети, като изхождат от опита на водещи организации в света, мотивират становището, че стратегическото управление е съвкупност от стратегическо ръководство, планиране и контрол. То се разглежда като своеобразна концепция на интегрален подход, който позволява да се сравнят целите на развитие на производството са наличния потенциал на мощностите и да се привеждат в равновесие външните стратегии и вътрешните възможности за тяхното осъществяване.От тези позиции се формулират две фази на стратегическото управление: формулиране на стратегията и нейното реализиране.

Цели и фази на стратегическото управление

Целта на първата фаза е разработването на различни варианти и избирането на един от тях. Втората фаза включва два етапа:

внедряване и
контрол върху изпълнението на стартегията.

Хан Дайгър определя стратегическото управление през 90-те години като нещо повече от планиране, базирано върху фундаменталните идеи за стратегия и мениджмънт и включващо широка гама от управленски процеси. Освен планиране, то обхваща още внедряване и надзор.

От определението става ясно, че в структурно отношение концепцията за стратегическо управление не търпи промени. Промяната е в подхода към стратегическо управление. Изтъква се необходимостта от целенасочен, добре координиран межиджърски подход в интегриращата рамка. Така например след първия анализ и проектиране в бъдещето, се препоръчват следните стъпки :

идентифициране на критичните проблеми;
създаване, оценка, подбор, внедряване и надзор на стратегическите алтернативи.

Задачи и отговорности на стратегическия мениджмънт

определяне на корпоративната философия;
дефиниране на близките и далечните корпоративни цели;
формулиране на бизнесстратегии, функционални стратегии и регионални стратегии;
планиране на управленската система и процес, включително развитие на мениджмънта и информационната система, и заплащане, и поощрения на мениджмънта;
процесите на внедряване и контрол, проектиране на желаната корпоративна култура.

Подобен подход застъпват и други автори. При тях обаче диференциацията на стратегическото управление в структурно отношение е съпроводена с интегриращ подход, чиято реализация е конкретизирана. В случая се акцетира върху седем взаимосвързани компонента на стратегическото управление, които се третират като приоритет най-вече на фирменото ръководство по посока на интегрирането им в единно цяло. При разглеждането на тези седем белега на стратегическото управление се стига до извода, че Интензитетът и комбинацията на компонентите, продуктовата, образователната и финансовата политика зависят от стратегиите, които преследват отделните подразделения и организацията като цяло. Оттук се мотивира и становището, че успехът на организацията е в зависимост от системното и едновременното развитие на всички компоненти на стратегическото управление.

От всичко казано дотук се вижда, че стратегията е комплексен план, предназначен да обезпечи мисията на определена институция, като я организира за постигане на определена цел.

Изисквания при реализация на стратегията

избор на тактика;
политика; процедури;
правила;
проблеми свързани с правилата и процедурите.

Практическото осигуряване на изпълнението на стратегията обхваща създаване на подходяща организационна среда и ресурсно осигуряване.Всяка стратегия на териториална общност включва етапите на стратегическо планиране и стратегическо управление за реализиране на стратегията.Така стратегическото управление е съзнателно създадена концепция от взаимосвързани цели и персонал, съпричастен и отговорен за изпълнението им, позволяваща висок просперитет на организацията и надеждност в поведението и по бъдещото състояние на бизнессредата, в която тя ще осъществява жизнения си цикъл.

Стратегията е резултат от

Анализа на мисията, визията и арганизацията;
Анализи на вътрешното състояние на организацията;
Анализа на възможните действия на външната среда;
Прогнозата на алтернативите за развитие.

Стратегията е програма за действие, определяща начина за достигане на дългосрочните цели.

Стратегическият мениджмънт е науката и изкуството да се намери бъдещото място на организацията в заобикалящата я среда, което ще и осигури непрекъснат успех и ще я предпазва от изненади. Това е логически анализ, който показва как организацията трябва да мисли за да се адаптира успешно към постоянно променящите се външни и вътрешни условия (Игор Ансофф).

Стратегическото управление са ангажира с това да осигури, доколкото е възможно, оцеляването и преуспяването на организацията в среда с нарастваща турболентност. Сега управлението е принудено да бъде с изпреварващ характер в условията на предвидими и неочаквани обстоятелства.

Изследванията са категорични:

Около 80 % от успеха на организацията се дължат на наличието на стратегия, но за нейното разработване се отделят само 5% от работното време;
Преобладаващата част от времето се поглъща от решаването на ежедневни, рутинни и оперативни проблеми, чийто принос в успеха е само 20%.

Следователно, стратегическото управление е по-близо до използване въображението на управляващите, отколкото до прилагането на рутинни професионални инструменти. То е и новаторско, защото чрез него организацията се стреми да се адаптира към настъпващите в средата промени и ако е възможно - дори да ги изпреварва. За разлика от оперативните, стратегическите действия обикновено поглъщат пари.

Стратегическият мениджмънт в бъдеще ще бъде насочен не само към постигане на конкретни цели, но и към формулиране на поведението на организацията в неопределена или недостатъчно определена среда. Ще се търсят стратегии за справяне с неочакваното, а не само за оптимизиране на очакваното.

Процесът на стратегическото управление

Стратегическо мислене;
Преобразуване на стратегическа информация в стратегическа алтернатива;
Формиране на стратегическо решение (стратегия) въз основа на стратегически анализ;
Предприемане на стратегически действия (стратегическо планиране, организиране, контрол, ръководство);
Постигане на стратегически резултати съобразно мисията и стратегическите цели на организацията.

Диагностична матрица

Диагностичната матрица за избор на препоръчителни стратегии.Диагностичната матрица се разпределя на няколко стратегии:

агресивна стратегия (лидерска позиция на организацията) –има активно действие
стратегия “мобилизация на усилията” (ораганизацията мобилизира всички усилия за стратегически успех) – има активно действие
стратегия “вертикална диверсификация” (организацията удвоява усилията за стратегически успех) –има замислящо се действие
стратегия “развивай” (силна перспектива за стратегически успех на организацията)- има активно действие
стратегия “търси външна подкрепа” (средни перспективи)
икономична стратегия (слаби перспективи )
стратегия “хоризонтална” деверсификация (организацията не бива да разчита само на дивиденти от досегашните си успехи )
икономична стратегия (слаби преспективи)
защитна стратегия.

Всичко това се слага на една ос и се разпределят силни,средни и слаби страни,а вертикално осовата линия се разпределят силни средни шансове и заплахи.

Вижте още

Източници

Стратегии в публичния сектор
Стратегическо управление в публичния сектор
Ангелов, А ., Основи на мениджмънта, С., 1994г.
Абаджийски, Н ., Основи на публичната администрация (обща и специална част), С., Сиела, 2005г.
Величков, Ив., Б. Бенев, Теоретически основи на публичната администрация, С., ЕкоПринт, 2004г.
Величков, Ив., Б. Бенев, Държавната администрация, С., ЕкоПринт, 2004г.
Зверкин, Д. П., В. Г. Игнатов, Основи теории государственного управления, М., МарТ, 2005г.
Къндева, Е., Публична администрация, С., 2007г.
Рибарска, Е., В. Василев, Ив. Величков, Основи на публичния мениджмънт, Бл., ЮЗУ Н. Рилски, 2005г.
Павлов,П., Св. Михалева, Лиляна Павлова, Стратегическо управление в публичния сектор, В., ВСУ Черноризец Храбър, 2002г.
Семерджиев, Цв., Стратегическо ръководство, Софтрейд, С., 2000г.
Христов, Х., Основи на управлението, С., 2001г.
Тораго, Ф., М. Мирчев, Г. Шереметев, Стратегическо управление, Стопанство, 1999г

Външни препратки