Помощ

Помощта като дейностен компонент, изразяващ предметната същност на социалната работа, е с различна насоченост и характер в съответствие с потребностите на клиента и в съвремената концепция на теорията и практиката се разглежда не единствено от позициите на средството за ограничаване и компенсиране на дефицита, а преди всичко като активизираща, стимулираща ресурсите, способностите и потенциала на личността на клиента и отчитаща постиженията като важна предпоставка.

Същност

Както пише Лоранс Шулман, медицинският модел за вмешателство и лечение се състои от тристепенна скала на практическо мислене:

1. Изследване;
2. Диагноза и
3. Медицинска терапия.

По този модел социалните работници също изследват социалния случай с методите на социалната педагогия. Поставят първоначална, ориентировъчна диагноза на техния проблем и разработват план – програма за „социална терапия“. Медиците обикновенно се интересуват, строго погледнато, от състоянието на болния и степента на развитието на болестта, като прилагат съответна медикаментозна терапия, но по-малко търсят или в повечето случаи никога не се интересуват от социалните причини, породили и довели до заболяването.Социалната практика, разглежда човека (социалния случай) в контекста на неговата среда – природна и социална. Този подход е известен като системно-екологичен и широко е навлязъл в практиката на социалната работа. Това означава, че състоянието на социалния случай не е непроменливо. То не е резултат само на неговите вътрешни психични и биологични сили, а следствие от въздействието на заобикалящата го среда – природна и социална и взаимодействието Ј с живия социален организъм.

Социални интеракции

Интеракциите между индивида и свързаните с него системно-структурни елементи могат да бъдат характеризирани като „положителни или отрицателни“, травмиращи, или ободряващи (стимулиращи), потискащи, малтретиращи, или сътрудничещи на социалния случай. Ако човек е хоспитализиран (с диагноза – депресия, невроза, реактивна психоза и пр.), трябва да се прецени доколко е осъществена адаптация към болничната среда и лекуващия екип. И най-главното, социалният работник трябва да се помъчи да открие дали конкретния субект е в пълна психическа и дори физическа изолация, или има някаква подкрепа от отделни членове на социалното обкръжение и неформалната група. След откриването на връзките на социалния субект със социалната система социалният работник вече по-лесно може да разбере неговото поведение и съответно да предприеме мерки за социални корекции. На тази основа той разработва терапевтична програма за социална помощ и социална терапия на „душевните рани“ и усъвършенстване социалните функции на субекта да се справя сам с предизвикателствата на живота. Често се налага социалният работник да разшири социалните интеракции с окръжаващите социалния случай индивиди, с цел да повлияе върху тяхното отношение, техните постъпки и поведение, да помогнат на социалния случай, за да се задействат неговите социални интеракции.От ляво в тази схема е клиентът, който се стреми, доколкото е възможно към контакти с обкръжаващите го значими за него системи, като наред с това са типични и случаите, когато той се съпротивлява на тяхнто въздействие. В тези случаи клиентът се изолира от действието на необходимите за него системи. От дясно са системите социална среда - семейство, колеги, близко обкръжение, които от своя страна се стремят да приобщят към себе си клиента, но често са амбивалентни. В средата е социалният работник с чувството си за функционалност и с умения, мобилизирани в условията да се помогне както на клиента, така и на системата да преодолеят бариерите, блокиращи техните взаимни ангажименти.

Според Л. Шулман

Тази функция на социалния работник допринася за повишаване равнището на цялост на социалната система, а не само да се идентифицира с един от компенентите Ј. Отрицателните, негативните интеракции могат да породят трайно депресивно състояние. Когато депресията е породена от гняв, яд, срам, омраза, потисничество, господство, пол, раса, класа и др., социалният работник се опитва да задейства скритите, природно закодирани сили и жаждата за живот за социалния случай. В случая е важно да се възвърнат вярата и силите на болния за „борба“ с травмиращите фактори и се изгради защитна реакция и бариера срещу тези постоянни отрицателни дразнители и потисници. Според теорията за потисничеството на Франц Фенън, продължителното психическо и физическо, дори политическо потисничество, свързано и с други форми за ограничение свободата на личността, води до интернализиране на „потискана отвън“, или по-точно приемане на неговите нагласи от социалния случай като „собствена оценка за себе си“. В резултат на това потисничество социалният случай става уязвим и се появява гняв и омраза. Както гневът така и омразата, скрити зад еуфорията и дисфорията, могат да доведат до неадаптивно, потиснато или разрушително поведение, еднакво опасно както за субекта, така и за околните. Според Л. Шулман такъв социален случай става „потисник на самия себе си“, „автопотисник“ и изгражда „потисника отвътре“. Това е резултат от продължително угнетяване, „търпяно“ стоически от социалния случай, упражнявано от най-близкото обкръжение, семейство, колеги, „приятели“, съседи. Човек става още по-беззащитен и уязвим, ако не получава никаква морална и социална (духовна) подкрепа от най-близката социална система – семейството и приятелите. В подобни случаи социалният работник е единствената силна социална система и подкрепа за субекта. Той, както гласи основния принцип в социалната педагогия, е длъжен да се опре на остатъчните психически и физически сили, на положителното в индивида и разкрие неговите потенциални възможности и резерви за борба, оцеляване и промяна. Не е целесъобразно да се укрепва социалният случай в мекушавост, лично и социално предателство, малодушие и липса на енерия за борба. Това убива и последните резерви и сили у него за борба и оцеляване. Пълното отчаяние, съпроводено с меланхолична тъга и пасивност, са истинските симптоми за апатия, безразличие и срив на централната нервна система. Безсилието е резултат от потисничеството и преживяваната депресия. Депресията, разбира се, трябва да бъде лекувана от медиците, но социалните работници, които се занимават със социална терапия, трябва да отстранят на първо място причините, които са я породили. Тези причини в редица случаи са резултат от разпадането на основни и важни за социалния случай интеракционни връзки. Това разпадане на социалните връзки води до поставянето на индивида в „социална изолация“ (пълно прекъсване на неговите социални връзки). В подобен случай медици и социални работници работят в екип.

Уилям Шварц

Уилям Шварц представя три централни идеи в интеракционния модел, описан през 1961 година, който набляга върху интеракционната природа на помагащия процес. Клиентът в този модел се разглежда като себеосъществяваща се личност с енергичен ресурс, която има своите задачи в процеса, а социалният работник като човек със специфични функции в процеса. Те са свързани помежду си като взаимозависими действащи лица в рамките на една ограничена система, най-точно дефинирана като „реципрочна по своята същност“ - всеки от тях постоянно оказва влияние и се влияе от другия във всеки един момент. Взаимоотношението социален работник – клиент се разглежда в социален контекст и се влияе от фактора време.

• Първата е вярата в същностните симбиотични връзки между хората и тяхното социално обкръжение.
• Втората е предположение, че тази взаимна потребност се блокира систематично от бариери – едни, създадени от клиента, а други – от системите, с който клиентът трябва да се договаря.
• Третата основна идея е, че социалния работник винаги трябва да допуска и да търси в клиента (и в системата) сила за промяна. /19, с.30/. Предположението, че „част от нас винаги се стреми към здравето“, представлява ядрото на приложната теория, формулирана от Шварц. Като приема „симбиотичния“ модел за човешките отношения, той разглежда интеракцията индивид – общество като „... връзка между индивида и неговата група на принадлежност“, връзка която е описана като „симбиотична“ и, че „всеки има потребност от другия заради собствения си живот и развитие“.

Рубенщайн

Според Рубенщейн „най-първото от първите условия за живота на човека това е другия човек“ /3, с.102/. Той подчертава нашия взаимен, същностен интерес един към друг. Твърденито за взаимна зависимост е основата на нашата вяра в социалната отговорност за благото на всеки. Това твърдение разкрива също така, че житейските потребности на всеки индивид се задоволяват най-добре в условията на положително взаимодействие с другите. Положителното отношение към другите хора, наречено още просоциално поведение, е интересен обект на социалната психология. На преден план в изучаване на просоциалното поведение е въпросът за неговия произход. Дали съществува вроден биологичен код, който генетично насочва хората към положителни взаимоотношения, или детската социализация и междуличностното подкрепяне като социални фактори формират просоциалното поведение? Вторият интересен въпрос е доколко на просоциалното поведение може да се гледа като на алтруистично поведение. Ако си добър към другите, означава ли това, че те стимулира симпатия към човека, или това е една форма на „егоистична мотивация“ от типа на стремежа да подобриш настроението си, да подтиснеш неприятната си възбуда, да предотвратиш социално неодобрение или да отхвърлиш чувството си на вина, че не си помогнал? Формирането на просоциалното поведение става по пътя на социализацията. Под социализация тук се разбира процесът на моделиране на индивидуалното функционално поведение в съответствие с очакванията на културата, в която човек живее. Всъщност голяма част от ценностите, които се учат в детството, включва просоциалното поведение, като например, че оказването на помощ на другия е човешки дълг. Всекидневните грижи на родителите, които насочват децата към взаимопомощ – да дадат играчката си, да помогнат на другия, да не бъдат егоисти – е друга форма на въвеждане на законите за просоциално поведение. Благодарение на социалната власт да възнаграждават, да бъдат експерти, да наказват, но и да бъдат субекти на легитимната власт родителите са в състояние да насочат децата си кое е желаното поведение и кое поведение трябва да бъде образец за следване. В детската възраст освен родителите силен източник на социализация са и другите деца – връстниците или по-малките или по-големите братя и сестри. Следващите най-силни източници, които оформят и дават моделите на социалното поведение в този период, са училището и медиите.

„Можем ли да твърдим, че емпатията и алтруизмът се предават генетично?“

На въпроса: „Можем ли да твърдим, че емпатията и алтруизмът се предават генетично?“, учените досега не са дали еднозначен отговор. Хората са склонни много бързо и импулсивно да окажат помощ на изпаднали в беда непознати. Учените са регистрирали, че на паднал човек на улицата вече са се притекли на помощ или е оказано съдействие преди да са минали 9 секунди. За толкова кратко време психолозите твърдят, че не може да се вземе съзнателно решение при вида на изпаднал в беда човек се сработва естествен рефлекс за оказване на помощ. Още по-малко възможно е егоистично решение от типа „какъв вид полза бих имал, ако се притека на помощ“. На психолозите е известен и друг факт, че още в най-ранно детство се забелязва потиснатост у детето, ако то стане свидетел на тежки преживявания или на беда на друг човек. Около 1-2 месеца бебетата са в състояние да извършват редица движения, които целят да успокоят плачещи или страдащи възрастни и то не винаги най-близките. Показано е как те се мъчат да ги прегърнат, теглят се към тях и т. н. Времето, средата и метеорологичните условия също оказват влияние върху доброто настроение. През лятото и през зимата, при слънчеви и неслънчеви дни степента на доброта и щедрост у едни и същи хора може да бъде различна. От друга страна, лошото настроение също може да доведе до стимулиране на желанието да се окаже помощ, тъй като е възможно освобождаване на отрицателните емоции чрез себевъзвеличаване при извършване на някоя добра постъпка. Ако трябва да обобщим, човек оказва помощ най-често когато самият акт на оказване на помощ се осъзнава като приятен, когато се приема, че наличието на лошо настроение ще се промени вследствие на алтруистична постъпка и когато се вярва, че оказването на помощ по принцип е свързано с настроението.

Влияещи фактори

Определени фактори на средата влияят така че увеличават количеството на просоциални действия. На първо място това са социалните норми, които определят стандартите за допустимо и правомерно поведение в различни социални ситуации. Нормата за взаимност, например, задължава човека да отговори с добро на тези, които му помагат. Нормата за взаимност е морален код на всички култури. Тя е следствие на принципа, че всяко добро се възнаграждава, морален кодекс на християнската етика. То е и следствие на по-широкото виждане, че светът е организиран така, че да възтържествува справедливостта. Илюстрация за разпространението на принципа на справедливостта е фактът, че хора, поставени в кризисни или стресови ситуации, са по-склонни да оказват помощ, отколкото в нормални ситуации. Например студенти преди изпит (изключително стресова ситуация) обикновено са много алтруистично настроени – помагат на възрастни хора при пресичане на улицата, услужват с пари, вършат услуги. Същото не се забелязва след приключване на изпит. Всъщност, свидетели сме на наивната вяра, че оказването на добрина ще се възнагради в ситуация, в която те ще бъдат „жертвите“ (на изпита). Друга социална норма, която също оказва влияние върху стимулирането на просоциални действия у хората е нормата за социална отговорност. Според нея човек следва да оказва помощ преди всичко на тези, които са зависими от нас и които се нуждаят от помощ. Логиката на принципите, по които се организира благотворителната дейност, използва именно тази норма. Надписите, с които често се събира парична помощ, „че и най-дребната помощ, и стотинката ще помогне“, имат склонност да оказват много силно въздействие върху хората, по-силно, отколкото директното искане на крупни суми.

Социални норми

Освен да стимулират извършването на просоциално поведение, някои социални норми могат и да блокират или спрат действието на безкористната помощ. Например нормата „стой настрана, не се меси“. Тя става особено разпространена с развитието на урбанизацията. Гъстотата на населението, пренаселеността, напрегността на живота създава такъв тип стимулация върху човешката психика, такова познавателно пренатоварване, че добрата адаптация изисква от човешката система да си изработи колкото е възможно повече ограничители, селективни предпочитания и съзнателни избори. Контактите на хората в големия град в сравнение с тези в малките селища по принцип са по-кратки, би могло да се каже и по-повърхностни. С други думи, човек пести време и енергия, за да ги запази за по-важни цели в общуването. Съществуват редица дребни на пръв поглед „човешки“ стратегии, които хората са изработили с цел да ограничат познанствата си, да запазят само тези, без които не могат. Така се избягва компромис с дълбокото, сърдечното и дълго приятелство. В големите градове човек използва по-често телефона за разговор. Това дава възможност за даване на лъжлива информация, за отклоняване на разговора, за криене и т. н. Публикуването на телефонните номера на името на по-известен член на семейството, „криеницата“ от натрапчиви обаждания, са само някои от техниките за съкращаване на контактите. Разбира се, така се намалява и възможността да се извърши добро и да се получи помощ, но затова пък се съхранява в определена степен личностната енергия, необходима за кризисни и стресови ситуации. Някои социални процеси влияят върху решението да се окаже помощ в такъв момент или възпрепятстват взимането на решение за оказване на помощ, а такива процеси са:

• На първо място е психологически „намалената отговорност“, която настъпва, ако жертвата е непривлекателна, ако наоколо има много хора, които се виждат като възможни „помагачи“ или ако човек е силно некомпетентен.
• На второ място е „множественото невежество“. Човек наблюдава, че другите хора не реагират и тъй като последното има за него нормативно влияние, се изпълва с чувство за несигурност. Така той се отказва от интерпретиране на ситуацията като извънредна и не приема сигналите, че тя може да е опасна за жертвата.
• Трети социален процес, който повлиява на оказването на помощ в извънредна ситуация е ефектът на скритата аудитория. Когато ситуацията е неясна, несигурността на човек, че не постъпва вярно, че ще бъде разбран погрешно от другите, които са наоколо, води до смущение т. е. самооценката на човека се гради основно върху мнението на другите, тя може да се откаже от вземане на решение за оказване на помощ. /13, с.211-230/

Хората реагират по-малко, когато обстоятелствата са неопределени, когато не познават това, което ги заобикаля, и когато не са сигурни за поведенческите норми в определена среда. Вътрешни фактори, за които е установено, че влияят върху просоциалното поведение, включват такива променливи като настроението, в което е човек. Помагащото поведение се засилва, когато хората са в добро настроение. /4, с.894/

Носрат Песешкиан

В книгата „Метод на позитивната психотерапия“ Носрат Песешкиан разглежда петстепенен процес в позитивната психотерапия, като терапевтична стратегия. Етапите в модела на конфликтния процес съответстват на възможностите, представени на човек за разрешаване на конфликти. Целта на терапията е насочена към разрешаване на индивидуално възникващите конфликти, които изискват съответващите им възможности за разрешаване. Тези възможности не съществуват изолирано една от друга, а са свързани помежду си в терапевтичния процес, като един етап може да служи за подготовка и развитие на следващия. Според Носрат Песешкиан това на практика означава, че при всеки пациент е приложима петстепенната стратегия, но пространството, което заемат отделните етапи, както и специално използвания метод трябва да отговаря на изискванията на конкретния случай: Петте етапа се съдържат във всяка междуличностна интеракция. В нея се реализира способността за изслушване (наблюдение/възприемане), за поставяне на целенасочени въпроси (инвентаризация), за мотивиране на вербално и невербално възприетото (ситуативно окуражаване), за целенасочено изказване на проблемите (разширяване на целите). Моделът на позитивната психотерапия не прави опит да обясни първоначалното възникване на конфликтите, а цели разбирането на човека в актуалната житейска ситуация, от която се развива болеста му. В този смисъл позитивната психотерапия обхваща всички психични, психоматични и соматични заболявания. Тя не се ангажира само със симптома, а се интерисува и от значението му за цялостния жизнен план, от произтичащите от това шансове за промяна и от намиращите се вътре в човека способности да разрешава конфликти, да компенсира нарушения и функционални дифицити или да преоринтира жизнината ситуация и връзките с бъдещето. Известно е, че благоприятната професионална и личностна изява не зависят единствено и само от умствените способности на човека. Високият коефициент на интелигентност говори за наличието на съответен интелектуален потенциал у личността, но неговото реализиране се определя от съчетаването на много фактори в индивидуалния жизнен път на отделния човек, не на последно място сред които са уменията за общуване. Всяко от тези умения влияе върху осъществяването на взаимодействието между хората и в голяма степен върху качеството и резултата от това взаимодействие. В този смисъл за всеки човек независимо от неговата тясна професионална дейност и от социалните роли, които изпълнява в живота, е необходимо да владее основните комуникативни умения. Разбира се, съществуват дейности и професии, резултатността и ефективността на които са в пряка зависимост от степента на владеене на основните комуникативни умения (психологическо и педагогическо консултиране, психотерапия, мениджмънт, реклама и др.). Много често във всекидневното общуване ни се случват ситуации, в които без да сме се учили специално на умения за подпомагане, ние се справяме и действително помагаме на приятелите си.

Модели за оказване на помощ

Съществуват два модела за оказване на помощ:

• Първият е свързан с извършване на услуга или материално подпомагане. Според него да помогнеш, означава да дадеш на другия човек нещо, от което той се нуждае в момента. Това е особено полезно в ситуации, свързани с битови затруднения – нищета, болест, лишения.

Тръгва се от предположението, че другият има неприятни преживявания или сам не може да се справи с трудностите.

• Вторият модел предполага партниране и подсилване на човека, за да може той сам да се справи с проблема. Основната разлика между двете концепции за оказване на помощ се определя от сферата, към която са насочени усилията на помагащия.

В първия случай те целят промяна на външните условия – ситуацията, събитията, действията на други хора. Според втората концепция (поддържане в личностовото развитие) помагащият се ориентира към личността на нуждаещия се. Много важно е да се изясни как той възприема и оценява ситуацията, как се чувства, какво мисли за себе си, какви възможности за решение вижда, как възнамерява да действа, за да се справи с проблема си. Хора, обезкуражени от живота, депресирани от неспособността си да постигнат целите си, изживяват тревожност, ето защо една от целите на психотерапията е да помогне на такива хора да погледнат реалистично на възможностите и отговорностите си. Някои хора изглеждат неспособни да контролират собствения си живот и непрекъснато се натъкват на пречки, които според тях не им позволяват да изпитват радост и удовлетворение.Трудностите, които хората понякога изпитват в нашето общество, са резултат от различни фактори. Някои от тях са следствия от неадекватно отглеждане в детството. А други са резултат от фактори в настоящето, от лоши взаимоотношения в междуличностни ситуации или от изкривени възгледи за света. Друга цел може да бъде оказване помощ на хората да намалят или отстранят тревожността, да се справят със стреса и да намаляват въздействието му, тъй като могат да произтичат от сегашния живот. /4, с.942/

Вижте още

• Съгласие
• Човек
• Екзистенция
• Когниция
• Алтернатива
• Беда
• Ситуация

Източници

• Jason Harvey, Achieve Anything In Just One Year: Be Inspired Daily to Live Your Dreams and Accomplish Your Goals
• Charles Duhigg (Feb 28, 2012), The Power of Habit: Why We Do What We Do in Life and Business
• Peter W. Murphy (Jan 16, 2012), Always Know What To Say - Easy Ways To Approach And Talk To Anyone
• Susan Cain (Jan 24, 2012), Quiet: The Power of Introverts in a World That Can't Stop Talking