Разлика между версии на „Съдебно решение“

Текуща версия към 13:22, 4 април 2014

Съдебно решение в юридически контекст, е синоним на официално решение, взето от съда след съдебен процес.

Същност и характеристика

Съдебното решение по своята същност е държавен правосъден акт, едностранно, властническо изявление на съда, с което се разрешава правният спор като се установява, какво е действителното правно положение между спорещите и което ги задължава да се съобразяват с него. Съществуващите между страните извън и преди процеса материални правоотношения следва да бъдат установени от съда и да бъдат инкорпорирани в неговия краен акт – съдебното решение. Затова съдът трябва да издири тези правоотношения. Това той прави със съдействието на страните, които следва да внесат в процеса и направят доказателствени искания за попълване на делото с необходимия на съда доказателствен материал. Проявление на решаващата дейност на съда е именно произнасянето със съдебно решение въз основа на преценка по вътрешно убеждение на събрания и обсъден доказателствен материал по делото.

Следователно съдебното решение е преди всичко акт на правно познание. То трябва да прогласи, на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право съдебното решение е декларативно – сочи дали спорното право съществува или не. Но съдът е орган на държавна правосъдна власт, призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Затова съдебното решение включва в себе си и заповед да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. Установяването на действителното правно положение придава задължителна сила на съдебното установяване. Така, на мястото на правния спор между страните, гражданският процес поставя правен мир. Това е една от причините съдебното решение да се характеризира с качеството “стабилитет”.

По същността си това представлява последователното достигане до неговата неизменимост от съда, който го е постановил, неговата необжалваемост пред въззивния и касационния съд и неговата неотменимост по реда за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Въз основа на закона, преди процеса и независимо от него, между спорещите са възникнали определени материални правоотношения. Съдът е призован да ги издири и да постанови акт, с чиито правни последици да обвърже страните да спазват занапред определено поведение.

С влезлият в сила нов Граждански процесуален кодекс (ГПК) на 1 март 2008 г. бяха уредени нови видове съдебни решения, различни, от гледна точка на процедура по постановяване и съдържание на съдебното решение, от досега предвиденото присъствено решение, постановено по реда на класическия исков процес. Едно от тях е предвиденото в чл. 237 ГПК съдебно решение при признание на иска.

Вижте още

Източници

Милчева Г., Куртева Г., Славянска В., - Основи на управлението Издателство ЕКС_ПРЕС, 2008
Донъли Джеймс , Х. Джеймс, Л. Гибсън, Джон Иванчевич - Основи на мениджмънта, Изд. Отворено общество 1995г.
Ангелов А., Основи на управлението, Изд.Тракия 1999г.
Станчева А., Основи на управлението, Издателска къща Стено 2000.
Стамболиев, Огнян, Принципи на гражданския процес, сп. Правна мисъл
Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 348 и сл.
Стамболиев, Огнян, Принципи на гражданския процес, сп. Правна мисъл, бр. 1 / 2008 г., стр. 108 – 109
Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 349 и сл.
Стамболиев, Огнян, Принципи на гражданския процес, сп. Правна мисъл, бр. 1 / 2008 г., стр. 110

Външни препратки

Разлика между версии на „Съдебно решение“

Текуща версия към 13:22, 4 април 2014

Съдържание

Същност и характеристика

Вижте още

Източници

Външни препратки

Навигация

Търсене

@@ Ред 2: / Ред 2: @@
 ==Същност и характеристика==
-Съдебното решение по своята същност е държавен правосъден акт, едностранно, властническо изявление на съда, с което се разрешава правният спор като се установява, какво е действителното правно положение между спорещите и което ги задължава да се съобразяват с него. Съществуващите между страните извън и преди процеса материални правоотношения следва да бъдат установени от съда и да бъдат инкорпорирани в неговия краен акт – съдебното решение. Затова съдът трябва да издири тези правоотношения. Това той прави със съдействието на страните, които следва да внесат в процеса и направят доказателствени искания за попълване на делото с необходимия на съда доказателствен материал. Проявление на решаващата дейност на съда е именно произнасянето със съдебно решение въз основа на преценка по вътрешно убеждение на събрания и обсъден доказателствен материал по делото. Следователно съдебното решение е преди всичко акт на правно познание. То трябва да прогласи, на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право съдебното решение е декларативно – сочи дали спорното право съществува или не. Но съдът е орган на държавна правосъдна власт, призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Затова съдебното решение включва в себе си и заповед да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. Установяването на действителното правно положение придава задължителна сила на съдебното установяване. Така, на мястото на правния спор между страните, гражданският процес поставя правен мир. Това е една от причините съдебното решение да се характеризира с качеството “стабилитет”. По същността си това представлява последователното достигане до неговата неизменимост от съда, който го е постановил, неговата необжалваемост пред въззивния и касационния съд и неговата неотменимост по реда за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Въз основа на закона, преди процеса и независимо от него, между спорещите са възникнали определени материални правоотношения. Съдът е призован да ги издири и да постанови акт, с чиито правни последици да обвърже страните да спазват занапред определено поведение.
+Съдебното решение по своята същност е държавен правосъден акт, едностранно, властническо изявление на съда, с което се разрешава правният спор като се установява, какво е действителното правно положение между спорещите и което ги задължава да се съобразяват с него. Съществуващите между страните извън и преди процеса материални правоотношения следва да бъдат установени от съда и да бъдат инкорпорирани в неговия краен акт – съдебното решение. Затова съдът трябва да издири тези правоотношения. Това той прави със съдействието на страните, които следва да внесат в процеса и направят доказателствени искания за попълване на делото с необходимия на съда доказателствен материал. Проявление на решаващата дейност на съда е именно произнасянето със съдебно решение въз основа на преценка по вътрешно убеждение на събрания и обсъден доказателствен материал по делото.
-С влезлият в сила нов Граждански процесуален кодекс (ГПК) на 1 март 2008 г. бяха уредени нови видове съдебни решения, различни, от гледна точка на процедура по постановяване и съдържание на съдебното решение, от досега предвиденото присъствено решение, постановено по реда на класическия исков процес.
+Следователно съдебното решение е преди всичко акт на правно познание. То трябва да прогласи, на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право съдебното решение е декларативно – сочи дали спорното право съществува или не. Но съдът е орган на [[държавна правосъдна власт]], призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Затова съдебното решение включва в себе си и заповед да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. Установяването на действителното правно положение придава задължителна сила на съдебното установяване. Така, на мястото на правния спор между страните, гражданският процес поставя правен мир. Това е една от причините съдебното решение да се характеризира с качеството “стабилитет”.
-Едно от тях е предвиденото в чл. 237 ГПК съдебно решение при признание на иска.
-==Видове съдебни решения==
+По същността си това представлява последователното достигане до неговата неизменимост от съда, който го е постановил, неговата необжалваемост пред въззивния и касационния съд и неговата неотменимост по реда за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Въз основа на закона, преди процеса и независимо от него, между спорещите са възникнали определени материални правоотношения. Съдът е призован да ги издири и да постанови акт, с чиито правни последици да обвърже страните да спазват занапред определено поведение.
-Както процесуалната теория, така и процесуалният закон сочат видовете съдебни решения. По своето съдържание и последици съдебните решения се делят на такива, които уважават и такива, които отхвърлят иска;
+С влезлият в сила нов [[Граждански процесуален кодекс]] (ГПК) на 1 март 2008 г. бяха уредени нови видове съдебни решения, различни, от гледна точка на процедура по постановяване и съдържание на съдебното решение, от досега предвиденото присъствено решение, постановено по реда на класическия исков процес.
+Едно от тях е предвиденото в чл. 237 ГПК съдебно решение при признание на иска.
-* установителни
-* осъдителни
-* конститутивни
-Такива могат да са съдебните решения постановени по едно класическо състезателно исково производство с участието и на двете страни.
-Новият ГПК възприема нови видове съдебни решения в сравнение с досегашния кодекс. Изрична уредба имат вече съдебното решение при признание на иска, уредено в чл. 237 и неприсъственото съдебно решение (чл.238).
-===Съдебното решение при признание на иска===
-*Определение
-В ГПК от 1952 г. беше уредено съдебното решение, постановено с участието и на двете на страни, независимо от това дали редовно призованият ответник е взел или не реално участие в производството. Кодексът не правеше разлика с оглед на вида и процедурата по постановяване на съдебното решение и по отношение на това дали е направено от ответника признание на иска или не. Новият ГПК вече държи сметка за реализирането на посочените по – горе обстоятелства. От значение е не само поведението на ответника по предявения иск, но и това на ищеца. В исторически план новият ГПК за първи път урежда съдебното решение при признание на иска като самостоятелно съдебно решение. Изрична и отделна уредба няма нито в Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС), нито в отменения ГПК. Все пак съдебно решение при признание на иска от ответника е възможно да бъде постановено и по двата посочени нормативни акта и се предпоставя от различни техни норми. Новият ГПК избягва да дефинира признанието на иска. По отношение на правната му природа няма единно становище и у процесуалистите у нас. Според някои то представлява вид гражданскоправна сделка, според други – процесуално действие на ответника, обвързано с конкретни правни последици, а според трети има белезите и на сделка, и на процесуално действие. В чл. 237 на новия ГПК законодателят се задоволява да уреди признанието на иска от ответника единствено чрез правните му последици, а именно – съдът прекратява съдебното дирене и се произнася със съдебно решение съобразно с направеното признание.
-Все пак, за да ни се изясни същността на признанието на иска, трябва да направим някакъв опит да дефинираме понятието, макар с това да не претендираме за неговата изчерпателност и конкретност. Признанието на иска е изявление, изхождащо от ответника, отнасящо се до иска, така както е предявен от ищеца, и се изразява в съгласие и потвърждение относно обстоятелствата, на които се основава искът и обоснованият с тях петитум.
-*Характеристики
-С признанието на иска от ответника се достига до съвпадане на становищата на двете срещупоставени страни в процеса относно спорното право с неговите характеризиращи го белези. Затова това съдебно решение по съществото си ще представлява уважаване на предявения от ищеца иск, така както той е индивидуализиран в исковата молба. Следователно, оформят се няколко важни извода:
-Първо, признанието на иска е изявление на ответника, тоест главната страна в процеса, срещу която ищецът търси защита. Или по терминологията на ГПК – лицето, срещу което се води делото (чл.26, ал.1 ГПК). Това лице може и по правило е другата страна по материалното правоотношение, но не винаги е така. Когато в делото участва процесуален субституент, конституира се и лицето, чието право е предмет на установяване в процеса (чл. 26, ал. 4 ГПК). Отношенията между двете лица са усложнени, процесуалната субституция е от категорията на процесуалното застъпничество, като са налице и условията на необходимото другарство.
-Само ответникът може да признае иска. Ако сме в условията на другарство или са налице други усложнения в процеса на страната на ответника, ГПК мълчи. Бихме могли да направим извода, че ще се прилагат изискванията и правните последици за съответните процесуални институти.
-Второ, изявлението се прави от ответника по един вече започнал и все още не приключил, т.е. висящ процес. Признанието на иска следователно може да се предприеме във всяко време на висящия процес - още с отговора на исковата молба, във всички инстанции, до влизане в сила на съдебното решение. Когато се предприема от процесуален представител, по аргумент на по – силното основание от хипотезите в чл. 34, ал. 3 ГПК, необходимо е изрично пълномощно;  особеният представител ще се нуждае и от одобрението на съда – чл. 29, ал. 5 ГПК.
-Трето, признанието на иска е процесуално действие на ответника, чийто ад-ресат е съдът. Следователно е възможно да се направи както в, така и извън съдебно заседание (със спазване изискването на чл. 100 ГПК за писмена форма); както писмено, така и устно в съдебно заседание;  както в присъствието, така и в отсъствието на ищеца. С това обаче не отпада изискването за съгласие на ищеца за постановяване на съдебно решение въз основа на направеното признание на иска от ответника. Затова е нужно уведомяването на ищеца за направеното признание на иска и изчакването на становище по него.
-Четвърто, искът на ищеца трябва да е допустим. Преди да е установил дали искът е допустим, съдът не може да пристъпи към произнасяне по съществото на спора. Въпросите относно съществуването или липсата на процесуални предпоставки се решава най – късно в първото открито съдебно заседание. Следователно, дори признанието на иска да е направено в по – ранен момент (например с отговора на исковата молба), съдът ще може да се произнесе съобразно с него едва след разглеждането на предварителните въпроси. Ако съдът констатира при проверката си, че искът е недопустим поради наличие или липса на абсолютна процесуална предпоставка, той ще прекрати делото и няма да се произнесе по признанието на иска.
-При наличие или липса на относителна процесуална предпоставка съдът ще вземе предвид направеното от ответника възражение с отговора на исковата молба и само под условие, че не се произнесе по прекратяването на делото въз основа на възражението за недопустимост, ще продължи разглеждането на делото, ще вземе становището на ищеца по направеното също с отговора признание на иска и ще се произнесе със съдебно решение съобразно с признанието (вж. чл. 119, ал. 3 ГПК).
-Пето, необходимо е искане за произнасяне по признанието на иска. Това искане трябва да изхожда от ищеца. Тъй като съдът постановява съдебното решение въз основа и съобразно с признанието на иска, ищецът трябва да прецени дали желае, независимо от направеното признание, да докаже иска си. Защото интерес да не се постанови съдебно решение при признание на иска ищецът би имал, ако предвижда да увеличи размера на иска си, в случай, че не го е предявил като частичен. В някои законодателства както и в ЗГС правомерно се предвижда прекратяване на делото, ако ищецът не поиска постановяване на съдебно решение при признание на иска от ответника. По нашия ГПК разглеждането на делото ще продължи и ще завърши с едно класическо съдебно решение, като направеното признание на иска ще се цени от съда като признание на изнесените от ищеца в исковата молба обстоятелства. При признание на иска и искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася със съдебно решение съобразно с признанието. Ако, обаче, признанието се отнася само за част от спорното право, процесът ще продължи и ще завърши с едно класическо съдебно решение относно непризнатата част от спорното
-право. С искането си ищецът прави изявление за съгласие да се постанови съдебно решение, което почива на признанието на ответника, а не на фактическите констатации и преценката на доказателствата от съда. Това е и причината в мотивите на постановеното съдебно решение при признание на иска само да се укаже, че то е постановено при признание на иска. Не е нужно мотивите да имат съдържанието, предвидено в чл. 236, ал.2 ГПК.
-Шесто, не винаги със съдебното решение при признание на иска съдът уважава искането на ищеца. Съдът трябва да откаже да постанови такова съдебно решение, когато признатото право противоречи на закона и добрите нрави или когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда (вж чл.237, ал. 3 ГПК). Съдът не може да постанови такова съдебно решение по брачни искове, по искове за гражданско състояние, в производството за поставяне под запрещение поради изричната законова забрана за това ( вж. чл.чл.324, 334, 339 ГПК).
-Седмо, веднъж направено, изявлението за признание на иска не може да бъде оттеглено. Това разпорежда чл. 237, ал. 4 ГПК. При направения анализ на разпоредбите относно признанието на иска, обаче, бихме могли да направим извода, че всъщност изявлението на ответника може и да не породи предписаните от закона правни последици при съгласие на ищеца с неговото оттегляне;  такъв извод води и възможността изявлението да е направено при грешка на ответника относно характеризиращите белези на предявения иск, относно които всъщност той предприема признанието.
-*Особености и отклонения на съдебното решение при признание на иска в сравнение с уредбата на присъственото съдебно решение
-Реквизитите на съдебното решение, посочени в чл. 236 (1) ГПК се отнасят и за двата вида съдебни решения по ГПК – присъствено и съдебно решение при признание на иска. Както вече се посочи различия има при прилагането на ал. 2 на чл. 236 – относно мотивите на съдебното решение. Законодателят е предвидил отклонение от съдържанието на тази разпоредба за съдебното решение при признание на иска, за което е достатъчно да се укаже, че е постановено при признание на иска. При признание на иска от ответника съдът се произнася със съдебно решение по искане на ищеца. При класическото съдебно решение, постановено в условията на състезателно производство между двете страни постановяването на съдебното решение е служебно задължение на съда и не се влияе от това дали е постъпило искане от ищеца за произнасяне. Разпоредбата на чл. 235 ал. 2 и отчасти ал. 3 не намират приложение при постановяване на съдебно решение при признание на иска, а преимуществено се отнасят за постановяване на класическото присъствено съдебно решение, постановено при участие и на двете страни в производството.
-*Различия между признанието на иска и сходните нему изявления и процесуални действия на страните в процеса
-С признанието на факт – признанието на факт е признаване истинността на фактическите твърдения на насрещната страна в процеса, когато те са неизгодни за признаващия ги. А неизгодни са тези факти, които са свързани с неизгодни правни последици при проявлението им – погасяване на права, обременяване със задължения. По същността си с признанието на факт се постига съвпадане на твър-денията на срещупоставените страни в процеса относно тези факти. В новия ГПК отпада разпоредбата на чл. 109 ал. 4 отм. ГПК, според която съдът в свое определение отделя спорното от безспорното по делото и постановява, кои факти не се нуждаят от доказване. Според чл. 175 от новия ГПК, обаче, направеното признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, т. е. по него съдът дължи произнасяне, макар и с привременно (предварително) становище в доклада по чл. 146, което не го обвързва да реши делото съобразно с него, ако промени становището си към момента на постановяване на съдебното решение. Дори да признае факти, твърдени от срещупоставената страна в процеса, това не води до признание на иска. Признанието на факт е съвместимо и не изключва оспорването на иска. Признанието на факт могат да направят и двете страни в процеса, докато признанието на иска е изявление на ответника по иска (дори ако е предприето от ищеца по първоначалния иск, който обаче е едновременно и ответник по насрещния иск, предявен от първоначалния ответник срещу него).
-С извънсъдебното признание на иска – то е винаги съвместимо със съдебното оспорване на иска, но може да се последва и от съдебно признание на иска. То също представлява изявление на страна по спорното правоотношение със значение на признаване на твърденията на насрещната страна, но предприето преди или извън процеса. За постановяване на съдебно решение при признаване на иска, обаче, е важно предприетото по време на висящ процес изявление на ответника в този смисъл. Ако такова изявление се направи от ищеца, то би имало значение и последици на отказ или оттегляне на иска.
-С отказа от иск и с оттеглянето на иск – основна разлика е, че се предприемат от ищеца. Чрез тях той десезира съда с правния спор. По – големи прилики признанието на иска има с отказа от иска, защото имат еднакъв смисъл – лицето счита иска си за неоснователен и поради това не го поддържа занапред. При оттеглянето на иска ищецът запазва възможността си в един по – късен момент да предяви отново същия иск. За отказа от иск и за признанието на иска това не е характерно – към отказа се прикрепя сила на пресъдено нещо, а с нея се ползва и влязлото в сила съдебното решение, постановено при признание на иска.
-==Цитати==
-''Summary:   "The judgment, rendered by the court, when the respondent admits the demand, is regulated for the first time in Bulgarian Code of Civil Procedure. The present report has of its purpose to introduce the essence and the fundamental characteristics of this judgment, as well as to point its fundamental differences with the judgment, rendered in standard competitive action procedure, and with similar law institutes."''
-==Характеристика на процеса на вземане на управленско решение==
-*Вземането на решения е мисловен процес, изразяван чрез езикови средства – устни или писмени. Той има двойствена природа – от една страна той е процес, от друга е изход и представлява процес на преобразуване на данни или сведения в действие вземането на решение е целият сложен и обикновено продължителен процес на вземане на решение, т.е. регистриране и оценка на постъпилата информация, определяне на проблема и целите за подобряване на работата, формулиране и избор на алтернативи чрез прогнозиране на резултатите и критерии за оценка. Вземането на решения е неделима част от управлението в организацията.
-*Управленското решение трябва да отразява интересите на цялата система, която се управлява, да бъде съгласувано, да бъде ясно формулирано, обосновано и конкретно. Това означава в него да бъдат посочени мястото, времето и начинът на изпълнението му, както и изпълнителите му. То трябва да отговаря и на някои други, не по-малко важни изисквания и следва да бъде взето на необходимото равнище на управление. Също така е важно то да бъде взето навреме, тъй като ефективно е само своевременно взетото решение.
-Управленското решение е формулировка на въздействие на субекта на управление върху управлявания обект за постигане на определени цели след осъзнан избор на една от две или повече алтернативи при предварително определен критерий.
-==Теория на решенията==
-Въведение в теорията – Теорията на решенията се занимава с процеса на вземане на решения. Тя спомага при избора на решение в условията на несигурност, когато известен брой алтернативни на действие трябва да се оценят, преди да се вземе крайното решение. Теорията на решенията анализира разнообразието от различни типове решения, установява основните правила и мотиви за вземането им и разработва методи за вземане на тези решения, използвайки различни видове модели или процедури.
-Класифициране на решенията – Класификацията на решенията може да бъде според тяхната цел, структура, сложност, степен на зависимост и влияние на и върху други решения, степента, в която съществуват условия на несигурност, обстоятелствата, в които се вземат решенията, и с времето, с което се разполага. Чертите характеризиращи всяка една от тези категории, биха могли да се представят в едно решение.
-Структуриране при вземането на решения – Процес се нарича решаването както и управлението на даден проблем. Вземащият алтернативното решение не е толкова загрижен от самото решението, колкото от всички последствия, които произтичат или са пряко свързани с него. За разплитането на проблемния възел не се изисква едно единствено решение, а комплект от решения в определена последователност.:
-===Цели на решенията===
-* Стратегически-дългосрочни – характерни са за широките и всеобхватни проблеми, засягащи цялата организация или голяма част от нея.
-* Тактически-краткосрочни – характерни са за оперативните проблеми, които оказват влияние повече върху отделна функция или отдел отколкото да засегнат цялата организация.
-===Структура===
-* Структурирани и недвусмислени - с това те са по-добре дефинирани, с ясни, категорични възможности както и критерии за оценка.
-* Неструктурирани и неясни с това, че обстоятелствата, в които са били взети решенията, са ясни, причините за вземането на решенията са лошо дефинирани, наличните възможности не са очевидни и критериите за преценяване на последствията от решенията не са на разположение веднага.
-===Сложност===
-Решенията биха могли да бъдат повече или по-малко сложни в зависимост от броя на факторите, които ги засягат. Те биха могли да са вътрешни, възникваши от такива фактори, като комплексни технологии или процеси, или многопродуктова производствена линия или сложна мрежа за разпространение. Алтернативно, сложност може да възникне от външната среда причинена от такива фактори като ислно сегментиран пазар, бързи промени в технологията и политически, социални и икономически усложнения.
-===Степен на зависимост и въздействие===
-Решенията могат да бъдат повече или по-малко зависими от други решения-минали, сегашни или бъдеши. Те могат също да упражняват по-голяма или по-малка степен на въздействие върху други решения. Степента, в която те са зависими или упражняват въздействие трябва да бъде взета предвид и би могла да повиши сложността на процеса на вземане на решения.
-===Несигурност при решаване===
-Решенията биха могли да се вземат в условия на сигурност, където всички факти и значение са ясно представени, както са известни и всичките вероятни последствия, които могат да бъдат надеждно прогнозирани. Алтернативно, те биха могли да се вземат и в условия на несигурност, когато фактите не са известни, и когато последствията могат да бъдат засегнати от непредсказуеми резултати от човешкото поведение. Когато несигурностите са наследени в системата, тогава за тяхното описване би могъл да бъде използван стохастически процес на моделиране.
-===Решенията според обстоятелствата===
-* Доброволно взети решения, чиито възможности са за разработване и експлоатиране на нови продукти, както и за навлизане в нови пазарни среди.
-* Проблемните решения целят предвиждането и прогнозирането на трудностите на не твърде критични проблеми и се конкретизират за тези проблеми, които вече са възникнали.
-* Кризисните решения са тези, които са наложени на мениджмънта от външни фактори, намиращи се извъм компанията
-===Времева скала===
-Вземането на решението трябва да бъде съобразено с времевите ограничения, които зависят от характерните за  сегашния и бъдещия момент обстоятелства.
-===Правила и техники за вземане на решения===
-Четирите основни правила за вземане на решения са:
-# Оптимистично - Избиране на възможността, която носи най-добрия възможен резултат.
-# Песимистично - Избиране на възможността с най-високата стойност на най-ниския възможен резултат
-# „Цена” на пропуснатите възможности – Какви са пропуснатите възможности, когато едно действие е избрано вместо друго? Така наречения принцип на избиране на по-малкото зло и е формулирано като „ако ние решим една конкретна възможност, след това със закъсняла преценка на събитието, колко бихме съжалявали за това, че не сме избрали това, което се е оказало най-добрата възможност за конкретната поредица от обстоятелства?”
-# Очаквана стойност – Избиране на възможност съобразена с преценка на вероятността от една конкретна възникнала ситуация.
-Наличните техники за вземане на решения, които са класифицирани под широко заглавие на теорията за решението, са:
-* Анализ на съотношението средства-цели
-* Матрица на решенията
-* Алгоритми
-* Събективна вероятност
-* Байезиански анализ
-===Модели и методи при вземането на решения===
-Произход и отличителни черти на науката за управление.
-Срещат се словосъчетания, като: „наука за управление” , „наука за вземане на решения” , „системен анализ” , „наука за системите” , „изледване на операциите” , които се използват като взаимозаменяеми. Но независимо от предпочитаната терминология, отличителните особености на „науката за управление” , като подход са следните:
-* Използване на научен подход
-* Системна ориентация
-* Използване на модели
-Фундаменталната процедура, на което и да е научно изследване е била използвана за първи път в практиката от школата на научното управление. Тя се нарича научен метод. Той се състои от три етапа:
-:# Наблюдение - става дума за събиране, обработка и анализ на информация по даден проблем или ситуация.
-:# Формулиране на хипотезите – Формулират се алтернативите и последствията за ситуациите на базата на които и след редица наблюдения и анализи се правят прогнози. Целта е да се установят взаимната обусловеност и зависимост между компонентите на проблема.
-:# Проверка на хипотезата – изследователят проверява хипотезата, съблюдавайки резултатите от взетото решение. Ако хипотезата е вярна, т.е. отразява адекватно обекта, процеса или явлението, за които се отнася, се пристъпва към реализация на решението или модела. Ако обаче хипотезата се окаже невярна, той се връща към първия етап и с още допълнителна информация се опитва да формулира нова хипотеза по възможност вярна.
-==Модели на процеса на вземане на решения==
-===Същност на модела===
-Всеки модел представлява някакъв обект, система или идея, която се отличава по своята цялостност. Например, схемата на организационната структура на една организация е модел представящ тази структура. Като главна характеристика на модела може да се счита опростяването на реалната ситуация, за която се отнася.
-* Рационалния модел на вземане на решения на Хърбърт Саймън
-Хърбърт Саймън прави много за приложението на рационализма за изследване поведението на администраторите. Той разглжда решението като понятие с йерархичен характер. Всяко решение на по-ниско равнище е свързано с постигането на цели, заложени в решения от по-високите равнища. Според него решенията са логическо взаимодействие на средства и резултати, като резултатите /целите/ на едно равнище стават средство, с помоща на което ще бъдат постигнати целите на висшестоящо равнище. Поведението при вземането на решение се характеризира с целенасоченост, когато, то е ориентирано към постигането на целите. То е рационално в такава степен, в каквато е насочено към постигането на предварително поставените цели.
-Хърбърт Саймън и останалите от така наречената школа Карнеги имат големи заслуги към мениджмънта, развивайки такива идеи като сатисфикацията /постигане по-скоро на удовлетворителни, отколкото максимални резултати във вземането на решения/, ограничената рационалност и последователното търсене. Лицата, вземащи решения, не работят в условията на пълна сигурност и на съвършено познаване на нещата, оттук възниква неопределеността. Затова е невъзможно решенията да се вземат с пълна достоверност.
-* Рационално-изчерпващ модел на Чарлз Линдблум
-При този подход развитието логически започва с постановката на целта, след това достига стадия на нейната реализация, проследяване и контрол.
-Тук се използва инкрементални подходи, т.е. излизат от нещо, което е неизвестно и стъпка по стъпка водят до онова, което е известно и желателно.
-В пространството между невъзможното /рационално-изчерпвапщия модел/ и неприемливото /несъвършения анализ/ се намират подходите на Чарлз Линдблум за решаването на стратегическите задачи. Всички подходи са инкриментални, т. е. изходът от нещо, което е неизвестно и стъпка по стъпка водят до онова, което е известно и желано. При всички форми на инкременталния анализ лицето, вземащо решение, прилага метода на последователното ограничено сравнение, в резултат на което целите никога не се поставят с достатъчна яснота. Лицето, вземащо решение, заедно с избора на целта избира и политиката за нейното постигане. Понякога обаче е невъзможно да се установи взаимната връзка на средството и резултата в областта на вземането на решението. В нормативната теория добри са онези решения, с които се постига конкретната цел. Съгласно последователното  ограничено сравнение добра политика е тази, която е съгласувана между всички „ключови фигури" на дадена организация.
-При рационално-изчерпващия модел всичко най-важно се подлага на анализ само тогава, когато то има толкова тясно определение, че става безсмислено. Последователно ограниченото сравнение опростява подобна ситуация по два начина. Първо, разглеждат се само политическите алтернативи, които малко се отличават от действащите в дадения период и  това намалява броя алтернативните, които трябва да преценява лицето, вземащо решение. Второ, не се вземат под внимание потенциално важните последствия на избрания курс на действие.
-===Вземане на решения в условията на неопределености и риск===
-* Решения в условия на неопределеност
-Смята се че субекта на решенията се намира в условията на неопределеност, когато е запознат с възможните ситуации, но не знае коя от тях ще се сбъдне, нито е запознат с вероятностите за това. В статистическата теория на решенията са познати различни критерии:
-Критерии на Валд
-Този критерий е песимистичен, основаващ се на консервативната умереност. Той се състои в това, че за която и да е от избраните стратегии обективните обстоятелства ще представят винаги най-неблагоприятното си състоание.
-Оптимистични критерии
-Той е абсолютна противоположност на критерия на Уолд
-Критерии на Хурвиц
-За някои хора възгледа на Хурвиц може да бъде преценен като песимистичен или оптимистичен в абсолютна степен
-Критерии на Лаплас
-Състои се в това, че не се знае разпределението на вероятността, с която могат да се представят различните състояния на обективните обстоятелства.
-Критерии на Савидж
-Той се отклонява от това, че за всяко състояние на обективните обстоятелства съществува оптимално решение или стратегия.
-* Решения в условията на риск
-За едно решение се казва че е взето в условиятана риск, когато субекта на решението не знае със сигурност последиците от всяка възможна алтернатива на действие, защото не познава бъдещите алтернативни обективни обстоятелства, с които може да се представи всяко едно от тях.
-При вземането на управленски решения в условията на риск се използват критериите:
-Максимална възвращаемост;
-Максимално очаквана възвращаемост;
-Максимално очаквана полезност;
-Индивидуален профил на полезността;
-Предпочитания към външната среда;
-Критерии на средните и дисперсиите.
-==Възможности в прогнозирането==
-Много от предположенията, правени от един ръководител, се отнасят за бъдещи ситуации, над които той няма почти никакъв контрол. Такива предположения са неизбежни, когато се осъществява функцията планиране. Очевидно е, че колкото ръководителят по-добре предсказва вътрешните и външните условия в бъдеще време, толкова вероятността да разработи реални планове е по-голяма. Прогнозирането е метод, при който с помощта на натрупан минал опит и текущи предположения се цели дефиниране на бъдещето. Ако то бъде изпълнено качествено, като резултат ще се получи картина на бъдещето. Тя напълно може да удовлетвори вземането на планови решения. В цивилизованите страни съществуват специализирани институти, които се занимават само с прогнозиране на бъдещето.
 ==Вижте още==
+*[[Рационално-изчерпващ модел на Чарлз Линдблум]]
+*[[Рационален модел за вземане на решение на Хърбърт Саймън]]
+*[[Вземане на решение в условия на неопределеност и риск]]
 *[[Симулация]]
 *[[Борсов арбитраж]]
 *[[Следствие]]
+*[[Видове съдебни решения]]
 ==Източници==
 *Милчева Г., Куртева Г., Славянска В., - Основи на управлението Издателство ЕКС_ПРЕС, 2008
 *Донъли Джеймс , Х. Джеймс, Л. Гибсън, Джон Иванчевич - Основи на мениджмънта, Изд. Отворено общество 1995г.
 *Ангелов А., Основи на управлението, Изд.Тракия 1999г.
 *Станчева А., Основи на управлението, Издателска къща Стено 2000.
 *Стамболиев, Огнян, Принципи на гражданския процес, сп. Правна мисъл
@@ Ред 250: / Ред 31: @@
 *Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 349 и сл.
 *Стамболиев, Огнян, Принципи на гражданския процес, сп. Правна мисъл, бр. 1 / 2008 г., стр. 110
-*Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 350 и сл.
-*Коментар на новия Гражданския процесуален кодекс, Иванова, Р., Пунев, Бл., Чернев, С., 2008, стр. 325 и сл.
-*Силяновски, Д., Гражданско процесуално право, 1958, стр. 314 и сл. ГПК, чл. 237, ал. 1
-*Силяновски, Д., Гражданско процесуално право, 1958, стр. 314.
-*Коментар на новия Гражданския процесуален кодекс, Иванова, Р., Пунев, Бл., Чернев, С., 2008, стр. 328 и сл.
-*Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 270
-*Коментар на новия Гражданския процесуален кодекс, Иванова, Р., Пунев, Бл., Чернев, С., 2008, стр 57
-*Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 280
-*Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Осмо допълнено и преработено издание, 2004, стр. 281
-*Мингова, Ан., Отказът от иск, 2000 г.
 ==Външни препратки==